от Мери Елън Фланъри, NEA Today, 29 септември 2016

Изследване на Университета Станфорд показва, че учениците от семейства с ниски доходи, които вярват, че могат да развият своите умения и да се справят добре в училище, ако полагат усилия и се упражняват, т.е. тези, които имат „нагласа за развитие“ (“growth mindset”), могат за бъдат защитени от влиянието, което бедността оказва върху постиженията им.

Но за съжаление, за учениците, които живеят в бедност, е по-малко вероятно да притежават нагласа за развитие. При тях съществува, това което учените наричат „фиксирана нагласа“, т.е. вярването, че интелигентността и уменията са също като цвета на косата или очите – черти, които не могат да се променят.

Темата за нагласата за развитие и фиксираната нагласа и влиянието им върху постиженията на учениците стана изключително популярна – и предизвика противоположни мнения и позиции – след като Керъл Дуек от Университета Станфорд публикува книгата си Нагласа: Новата психология на успеха през 2006 г.  Най-новото изследване на Станфорд, което обхваща 168 000 десетокласници от Чили, е с много по-широк обхват и изследва как доходите на семейството взаимодействат с нагласите.

Обикновено учениците от семейства с ниски доходи показват по-ниски резултати на стандартизираните тестове в сравнение с по-заможните си връстници. Освен това обаче, изследователите установяват, че бедните ученици, които притежават нагласа за развитие, се представят по същия начин като богатите ученици, които имат фиксирана нагласа.

„Учудващо е, че ученици от семейства с ниски доходи (10-те процента с най-ниски доходи), които имат нагласа за развитие, демонстрират резултати от тестовете, сравними с резултатите от тестовете на ученици с фиксирани нагласи от семейства, които печелят 13 пъти повече (80-ти персентил)“, се посочва в изследване, публикувано в издание на Националната академия на науките на САЩ.

Проблемът е, че учениците от семейства с ниски доходи много по-рядко имат нагласа за развитие…

Нагласата за развитие – идеология на дефицита?

Не е ли фокусът върху „нагласата за развитие“ още един начин да бъдат обвинени отделни ученици за проблеми, които са присъщи на институциите и са твърде мащабни? Не е ли това друг начин да се каже: ако не можеш да успяваш, значи нещо при теб не е наред?

В блога си, професор П. Л. Томас от Университета Фърман, бивш гимназиален учител от Южна Каролина, посочва опасностите от „идеологията на дефицита“ или вярването, че на тези които не успяват, им липсва нещо, което не им позволява да бъдат успешни – напр. характер или положително отношение. Този вид мислене не отчита въздействието на външни сили като расизъм или бедност, както не отчита и ползите от богатството и привилегиите.

Томас пише още: „Вследствие на това, ние по правило очакваме от деца, които живеят в изключително тежки условия – за което нямат никаква вина – по някакъв магически начин да оставят този живот настрана щом влязат в училище. Идеята е привлекателна, но това е нещо, което повечето възрастни не могат да постигнат.“

Проблемът, както казват някои защитници на каузата, не е в това, че повече от половината американски деца, които живеят в бедност, имат неправилния тип нагласа. Проблемът е, че повече от половината от американските деца живеят в бедност.

Изследователите не оставят тези теми без да им отделят внимание: „Нека поясним, ние не твърдим, че структурните фактори като неравенство по отношение на доходите или различията в качеството, предлагано от училищата, са по-маловажни от психологическите фактори. Нито твърдим, че обучението в посока нагласа за развитие е заместител на системните усилия за ликвидиране на бедността и икономическите неравенства. Подобни твърдения биха противоречили на изследвания и данни, които сме натрупали в продължение на десетилетия.“

Това, което казват е, че работата им показва начина, по който структурните неравенства могат да доведат до психологически неравенства; че има начини, по които учителите ефективно да подкрепят тези ученици.

Как работи това в класната стая?

Почти всички учители (98%), участвали в проучване на Education Week Research Center се съгласяват, че използването на нагласата за развитие в класната стая може да подобри ученето. Освен това, също толкова казват, че това би подобрило и преподаването.

Уловката е, че само 20 процента от учителите твърдо вярват, че умеят да развиват нагласа за развитие у учениците. Осемдесет и пет процента казват, че биха искали да получат възможност за професионално развитие в тази област.

След публикуването на книгата си, Дуек посочва вече няколко начина, по които учителите да работят с нагласата за развитие в класните си стаи: „При нагласата за развитие не става въпрос единствено за полагане на усилия. Необходимо е учениците да изпробват нови стратегии и да търсят информация/подкрепа от други хора, ако изпаднат в затруднено положение. Те имат нужда от набор от подходи – не само от полагането на усилия – за да учат и да стават по-добри.“

Тя говори за това, че учителите трябва да помнят, че усилията са само средство към постигането на целта, която е да се научава повече. Усилията не са крайната цел. „Твърде често в днешно време хвалим учениците, които полагат усилия (но не учат), за да ги накараме да се почувстват добре в даден момент: Поздравления за положените усилия! Даде всичко от себе си!“, пише Дуек. По-добрият подход, който тя предлага е: „Когато учениците попаднат в затруднено положение, учителят може да признае работата им до момента, но да добави: „Нека поговорим за това какво опита до момента и какво можеш да опиташ след това.“

Дуек предлага, че е еднакво важно да се преценява и дали самите учители имат фиксирана нагласа или нагласа за развитие и да им се помага да развиват задълбочена и истинска нагласа за развитие, която би се проявила в работата им в класните стаи. Ключът към това, казва тя, е да отчитаме, че всички ние сме комплекс от фиксирани нагласи и нагласи за развитие и че трябва внимателно да наблюдаваме кое отключва фиксираните ни нагласи.