Кое е направило Моцарт велик? Или Боби Фишър? Или Серина Уилямс?

Отговорът може би може да се намери някъде на везните на човешките постижения. От едната страна – вроден талант. От другата – усилен труд. Мнозина биха отстоявали мнението, че успехът се намира в деликатния баланс между двете позиции. Но не и Андерс Ериксън.

Ериксън прекарва десетки години в изследването на силата на упражненията и тренировките, а в новата си книга Peak: Secrets From The New Science Of Expertise, в съавторство с Робърт Пул, твърди, че „талантът“ често пъти представлява история, която разказваме на себе си, за да оправдаем собствения си провал или да предпазим децата от възможността да се провалят. Той пише: „Това е тъмната страна на вярата във вродения талант. Тя може да доведе до склонност да се предполага, че някои хора притежават талант за нещо, а други не; че това може да се установи в ранна възраст. Ако вярваме в това, насърчаваме и подкрепяме „талантливите“ и обезсърчаваме останалите, като създаваме едно самоосъществяващо се пророчество… Най-добрият начин да избегнем това е да зачитаме потенциала, който всички носим – и да търсим начини да го развиваме.“

За да доказва идеята си, Ериксън систематично изследва митовете за известни феномени, вкл. Моцарт и Паганини. Дали са били майстори в занаята си? Със сигурност. Дали са работили много? Очевидно е. Дали са природно надарени? Да не бързаме.

„За мен проучването на деца-чудо се е превърнало в хоби,“ пише Ериксън, „и със сигурност мога да твърдя, че досега не съм срещнал убедителен случай някой да е развил необикновени способности без интензивна и продължителна практика.”

Тъй като думата „практика“ е нещо голямо, което би могло да включва в себе си както добри, така и лоши навици, разговарях с Ериксън, който преподава в Щатския университет на Флорида, за това какъв е пътят към майсторското владеене на дадено занимание, независимо дали става дума за тенис или тромбон. Той го нарича „целенасочена практика“.

Какво представлява целенасочената практика?

Оптималният начин да подобрим представянето си е да намерим учител, който е обучавал други хора, които са достигнали нивото на представяне, към което се стремим. Това най-общо означава, че учителят ще ни покаже най-ефективните начини да станем по-добри. Добрият учител би ни помогнал да открием подходящите единици на подобрение, за да не се натоварваме с повече от колкото можем да поемем.

Започнете с 15 или 20 минути (на ден). Особено, ако имате ментор или, в най-добрия случай, учител. Учителят ще ви помогне да си поставите разумни очаквания.

Имам нужда да задам въпроса, който всеки ви задава – мит ли е талантът?

Идеята, че има хора, надарени по рождение, е много контрапродукивно схващане – например, че задачата ти като гимназист или студент е да опитваш различни неща, за да откриеш таланта си. Все още не съм открил човек, който да е „открил“ таланта си.

Това, което казваме с Робърт е, че е много по-добре човек да мисли за нещо, което иска да постигне, и след това да потърси помощта на учители и родители, които да го подкрепят да тръгне по пътя на изграждането на това нещо. Докато върви по пътя, човек може да реши, че иска да смени посоката. И това е нормално. Идеята е, че човек не чака да се случи нещо, което да му позволи изведнъж да стане добър; това никога не се случва. И аз мисля, че процесът на вникване в това как човек може да стане по-добър, е нещо преносимо и валидно за различни области.

Говорите за това, че спортните тренировки или свиренето на инструмент не означават, че този който практикува, става по-добър. Каква е разликата между редовното свирене и целенасочената практика, която води до усъвършенстване?

Имам един любим пример: Играете тенис и пропускате бекхенд воле. Играта продължава и, ако същата ситуация се повтори след няколко часа, едва ли бихте се справили по-добре.

Сега да направим един мисловен експеримент – да си представим, че се упражняваме с треньор. Треньорът ви позволява да застанете до мрежата, готови за бекхенд воле, след което постепенно усложнява ситуацията. Най-накрая ви кара да изтичате до мрежата и да ударите топката, след което включва този удар в действителна игра. По този начин, в рамките на час или два с треньор, можете да подобрите играта си в много по-голяма степен, отколкото по време на 5 или 10 години редовни мачове с приятели.

Ние живеем в Америка, където сме обсебени от историите за деца-чудо. Вие вярвате ли, че те са просто деца, които са се упражнявали много?

Аз правя различни проучвания вече повече от 30 години и търся случаи, в които някой просто установява, че притежава вродената способност да прави нещо наистина добре. При всеки случай от изучаваните, когато се вгледаме в това, което се е случвало преди, откривам поредица от дейности, повечето от които съвпадат с критериите за целенасочена практика.

В случаят с Моцарт – повечето хора не знаят, че баща му е бил пионер в разработването на музикални обучения за малки деца. Той е работил интензивно с Моцарт още когато той е бил на три години. Така че, когато Моцарт започнал да свири пред публика, той вече се е обучавал в продължение на няколко години под ръководството на човек, който е имал силна мотивация да помогне на сина си да достигне високо ниво.

Значи практиката е ключът към успеха на повечето деца-чудо, но това сякаш важи и за родителите?

Точно така. И това е едно от нещата, които бих препоръчал на родителите – да можеш да прекараш време с детето си, като развивате някаква дейност заедно, е една уникална възможност. Има и случаи на насилие, при които родителите заставят децата си да свирят. Но ако приемете позицията, че наистина се опитвате да помогнете на детето да развие тази своя способност и да стане способно да наблюдава собственото си учене, за да стане в крайна сметка самостоятелно, това е нещо, което аз смятам, че би било от голяма полза за родителите и детето.

В момента в образованието се отделя много внимание на устойчивостта или издръжливостта на характера на учениците. Ако погледнем децата-чудо – кое е нещото, което ги мотивира да влагат толкова много труд и да постигат толкова много?

Има скорошни биографии – на Андре Агаси и други – които наистина ни показват, поне някои от тях, че родителите са оказвали изключително силен натиск върху децата си. Аз не смятам, че това е нещо добро.

Аз вярвам, че има начин да се помогне на детето да усети удоволствието от овладяването и развиването на дадена способност. Смятам, че младите музиканти, за които е най-вероятно да успеят, когато пораснат, са тези които са придобили способността да се наслаждават на музиката, която създават. Тези, които могат да седнат и да свирят за собствено удоволствие.

Значи, в даден момент настъпва преход от това „Ето, правя това, защото ме мотивира одобрението или неодобрението на родителите“ към „Еха, много ме бива в това, и ми е приятно да го правя“?

Когато съм говорил с родителите на деца-чудо, интересното е, че децата наистина обичат да демонстрират уменията си. Когато се представят добре, получават много уважение и други социални придобивки, които са ключови в разбирането защо са готови да инвестират толкова в упражненията. Добре известно е, че преди публична изява детето е много по-мотивирано да се упражнява и да работи върху неща, които биха довели до по-добро представяне.

Каквито и да са заниманията, съществуват източници на мотивация и удоволствие, до които детето, с помощта на родителите или учителите, може да получи достъп и би имало мотивацията да овладее нещо трудно. Но това е временна трудност, след което детето ще може да се наслаждава на плодовете от положените усилия.

Нека поговорим за това какво означава това за тези от нас, които с течение на годините, сме убедили себе си, че просто някои неща просто не ни се удават. Моят редактор ми каза преди време „Мен никак не ме бива по математика“.

Нека погледнем нещата, при които има закономерност. Да предположим, че стартираме нова компания; това да можем да съставяме бюджет и други подобни ще стане важно за нас в даден момент. Когато това придобие важност, ще получим и мотивацията, и желанието да се обучим така, че да се справяме с това нещо на едно високо ниво.

Аз смятам, че един от проблемите на традиционното образование е, че при някои дейности в математиката е трудно да се видят бъдещите ползи. Мисля, че образованието може да се трансформира така, че да бъде много по-фокусирано върху различни видове умения, за които учениците разбират, че ако ги овладеят, ще могат да правят неща, които не са можели да правят преди.

Един от уроците на вашите научни изследвания сякаш е: училищата, които казват на учениците „Повярвайте ни, трябва да знаете тези неща,“ не са достатъчно добри. Тъй като мотивацията е много важен момент от ученето.

Да, ако човек повтаря факти и процедури, не полага усилия да разбере и интегрира знанието по начин, който ще му позволи да го използва. Смятам, че ако помогнем на учениците да видят как могат смислено да използват знанията, това би ги мотивирало да разбират и да учат.

Спомням си, че когато аз самият бях в седми или осми клас, реших че не искам да наизустявам неща. В часовете по история това беше проблем. Начинът, по който разреших този проблем, беше като отидох в библиотеката и прочетох две или три книги за историческия период. Това ми позволи да отговарям на всички въпроси без да уча наизуст. Можех да стигам до заключения и да правя връзки с неща, които ми бяха поднесени по смислен начин. Това беше много важно за мен.

 

Източник

Кори Търнър, юни 2016