Предлагаме ви превод на разговора на Кони Орбах от The Naked Scientists с професор Робърт Пломин от Кингс Колидж, Лондон и д-р Сузана Кларо от Университета Станфорд, по повод две силно противоречащи си изследвания. Кой е най-добрият начин, по който да обучаваме децата и какви научни изследвания стоят зад него?

Сузана – Аз съм Сузана Кларо. В момента съм докторант в Университета Станфорд, където изследвам вярванията, които влияят върху мотивацията, най-вече в академичен контекст.

„Нагласата за развитие“ се отнася за вътрешните вярвания, които човек има относно естеството на своята интелигентност. Керъл Дуек изследва тази сфера вече повече от двадесет години и различава две крайности по отношение на вярванията на човек за неговата интелигентност. От едната страна на скалата тя поставя хората с фиксирана нагласа, които вярват, че интелигентността е нещо фиксирано, нещо което се унаследява и не се променя с времето. В другия край на скалата, който тя нарича нагласа за развитие, са хората, които вярват, че интелигентността е нещо податливо на промени, нещо което може да „расте“.

Тези два вида нагласи ни карат да посрещаме и да интерпретираме провала по коренно различни начини и, съответно, генерират различни по вид действия, които в крайна сметка могат или да ни попречат да учим, или да ни подтикнат към учене и да ни отведат към нови предизвикателства и ново учене.

Кони – Дали способностите на човек са му дадени веднъж завинаги или пък са податливи на промяна, ако се положи известна доза труд? Научните изследвания от САЩ сочат, че хората с нагласа за развитие (вярването, че човек има власт над съдбата си) постигат повече, а работата на Сузана доразвива тези идеи въз основа на най-голямата представителна извадка, с която е работено до момента (200 хиляди ученици от Чили), при която са изследвани постиженията и икономическото състояние на участниците.

Сузана – Не очаквахме да установим такава силна взаимовръзка между семейството и най-разпространената нагласа; установихме, че с нарастването на семейните доходи, делът на учениците с нагласа за развитие се увеличава, което е доста тревожно, като се има предвид всичко, което знаем за ползите от нагласата за развитие за постиженията, особено в академично отношение. Това изисква от нас да обърнем внимание на нещо – да помогнем на учениците да развият своята нагласа за развитие, най-вече сред тези, където тя се среща най-рядко.

Освен това установихме, че в зависимост от нагласите могат да се прогнозират постиженията за всяко ниво на доходите, във всяко училище. Буквално във всяко училище има право пропорционална връзка между нагласата и постиженията, което означава, че ако имаме двама ученика, при които всички останали характеристики са еднакви, а единствената разлика е нагласата, ученикът с нагласа за развитие ще покаже по-добри резултати от ученика с фиксирана нагласа.

Според Сузана, нагласата на детето влияе върху нивото на постиженията му и е важно децата да вярват, че интелигентността не е нещо монолитно. Но дали нагласата е единственото, от което имаме нужда, за да успяваме?

Робърт – Около две трети от разликите в постиженията на децата на изпитите GCSE във Великобритания могат да бъдат обяснени с ДНК различия, които те са наследили.

Кони – Две трети – това е доста голяма част, нали така? Това е Робърт Пломин от Кингс Колидж, Лондон, а резултатите са получени от изследване на близнаци, което Робърт провежда преди известно време. Сега той надгражда тази своя работа и изследва лица, които нямата родствена връзка помежду си, като изследва само техните ДНК.

Робърт – И установяваме, че можем да обясним само 9% от разликите в изпитните резултати, единствено на базата на разликите в техните ДНК.

Кони – Зная какво си мислите – това е доста по-малко от 65%. Но важното в това ново изследване е, че то разглежда само една съвсем малка част от цялата ДНК и колкото повече от нея бъде изследвана, толкова повече числото вероятно ще нараства. Като се замислим какво означават тези цифри в реалния живот, е направо изумително, тъй като разлика в тези 9% интелигентност може да представлява цял клас/учебна година, така че тези цифри са важни.

Но, ако  мислим за работата на Сузана, това да знаеш, че интелигентността ти има граници, звучи доста увреждащо. Робърт, обаче, вижда нещата по друг начин.

Робърт – Това не означава, че налагаме детерминизъм – не означава, че не можем да направим нищо по въпроса. Това, за което говорим е, че за някои деца е много по-трудно да се справят добре в академичната игра. За други деца това е лесно. Ако едно дете се намира в долния край на разпределението, смятам, че е добре това да се знае. Защото можем, като начало, да пригодим очакванията си, ако решим да подходим по този начин. Ако, като университетски преподавател, предполагате, че децата ви ще станат университетски преподаватели, това няма да е валидно за всичките ви деца, тъй като в едно семейство има голямо генетично разпределение. И, ако кажете, добре – точно това дете има нисък полигенен резултат, това не означава, че се отказваме от него; означава само, че ще трябва да запретнете ръкави и да положите повече усилия, че ще бъде по-трудно. Трябва да отчитаме, че децата се различават генетично.

Не става въпрос да се каже единствено – развий подходящата нагласа и работи здраво. Има деца, които дори да положат всички възможни усилия и да притежават възможно най-добрата нагласа, няма да постигнат най-високия академичен успех.  Така че аз си мисля, че трябва да изтъкнем, че е необходимо да индивидуализираме ученето. Да не работим с всеобщи национални учебни планове и програми, при които поставяме всички под един същ знаменател. Защото децата са много различни генетично. Едно положително послание би било да се каже, че някои деца ще имат нужда от повече подкрепа и ресурси.

Кони – Както често се случва с дебатите за природата и възпитанието, изглежда че за Робърт е важно взаимодействието между двете, а как е при Сузана? Съзнаването на ограниченията, съвместимо ли е с нагласата за развитие?

Хората се тревожат, че такава истина не може и не бива да се казва. Особено при настоящата тенденция да се прави така, че децата да се чувстват по-добре. Важно е детето да усеща собствената си стойност, защото всеки е ценен, независимо от ситуацията. Това послание се заменя погрешно с посланието, че всички са добре и че не се провалят в нищо; това е което се обърка. Посланието, което аз предпочитам е истината в комбинация с надежда; има изследвания, които показват, че когато кажеш на ученика – да, има нужда да поработиш върху това, но аз знам, че можеш да го направиш; и ти го казвам, защото знам, че си способен/а, и вярвам, че ще се справиш – това води до много по-голям отклик при задание за пренаписване на есе, например, отколкото, ако просто кажеш истината без надежда или ако не кажеш нищо. Така че, казвайте на учениците къде се намират, но също, че могат да се променят. Това не е съдба и те могат да развиват мозъка си. Връзките в мозъка ще станат по-бързи, ще станат по-добри и вие вярвате, че те ще го направят.

Разговорът можете да чуете на сайта The Naked Scientists.